Каква е същността на същността и механизмите на заекването?
В световната литература има много добър пример, който помага да се разбере естеството на заекването. Алън Маршал в „Мога да прескоча локви“описва една жена, която имаше дълга и грозна коса на брадичката. Хората около нея се чудеха защо тя не го е обръснала. И факт е, че ако го обръсне, ще признае факта на съществуването му. Ще отнеме смелостта да признаете своя недостатък, да се изправите пред нещо непривлекателно за себе си.
Това сравнение ни позволява да разберем един аспект на заекването. Заекването (в преобладаващото мнозинство от случаите) се опитва да скрие недостатъка си, отрича, отхвърля го, полага големи усилия, така че никой да не разбира, че заеква. Непрекъснато се бори със заекването си.
Тоест заекването отрича факта на заекването му. Проявява се и във факта, че заекването по време на реч полага много усилия, за да го скрие.
Как ще се държи човек, който отрича съществуването на ръката си? Ще скрие ръката си, ще я прикрие, ще се страхува, че някой ще разбере какво крие, непрекъснато ще се тревожи. Колкото повече крие ръката си, толкова повече внимание ще й обърне, толкова по-странно ще изглежда в очите на другите.
Подобна е ситуацията и при заекването. Колкото повече човек се опитва да не заеква, толкова повече започва да се напряга, което впоследствие засилва заекването. Човек не може да мисли за нещо безсмислено. Ако мисли за дишане, това е мисълта за дишане; ако мисли за дишане, това е и мисълта за дишане. Ако човек мисли за заекването си, това е мисълта за заекване, но ако мисли за не заекване, това е същата мисъл. Също така състоянието на заекване е силно заредено емоционално. Тревожността, страховете и други негативни емоции придружават заекващия човек.
Тези размишления водят до някои много интересни заключения. Най-важното според мен е, че е безполезно да се борим със заекването. Това само го засилва. Наистина искам да не заеквам, но точно с това желание създавам и засилвам заекването. Не е ли парадоксално?
Това вероятно играе ключова роля във факта, че речевите проблеми обикновено започват да отшумяват при заекващ човек след средната възраст. На тази възраст те просто вече напускат непримиримата позиция, която беше преди.
Ако заекването се възприема болезнено от човек, той може да има желание да не говори или да говори възможно най-малко, т.е. не се излагайте на такива неприятни усещания. Той започва да се отдалечава от ситуациите да говори себе си, да мисли как да каже по-малко или да не каже изобщо, оттегля се в себе си.
Това явление се нарича "парадокс на дневника" и е описано от В. Леви. Ако един дънер лежи на земята, тогава е много лесно да се върви по него, ако го повдигнете с метър, тогава е по-трудно да се върви, ако с 20 метра, тогава е непосилно за неподготвен човек да ходи. В последния случай човек започва да мисли как да не падне. Тоест той насочва усилията си към мисли за падането, като по този начин програмира и формира онези неудобни движения, които ще му попречат да премине. Същият механизъм се отнася и за заекване.
